Решение/я на скъпия внос

Традиционното решение на проблем 2 - "(субективна) свръхоценка на някои вносни продукти и ниска оценка на българските продукти" е въвеждането на протекционна политика от страна на държавата, тоест високи мита за вносни стоки, които да редуцират търсенето, забрана за чужди граждани и юридически лица да притежават собственост или в краен случай - въобще да оперират в България и държавно субсидиране на местните производства.

В сегашната политическа среда това е невъзможно защото сме сключили международни договори, които казват изрично, че няма да провеждаме подобна политика - свободно движение на капитали, стоки и хора.

Тук отново предлагам като решение Времева валута и ще обясня защо (припомням, че това е валута, която се базира на изработеното време и съответно оценява произведените стоки във вложени в тях човекочасове):

1. подкрепа на регионалното производство
2. естествен стимул за ефикасно, с по-малко време човешки труд, производство
3. справедливо разпределение на финансовите ресурси (децентрализирано, собствено вкарване в обръщение), независимо от местоположението на раждане и/или социалния статут на родителите
4. оскъпяване на парадоксалното „евтино“ (в наши дни) транспортиране на стоки из цялото земно кълбо
5. минимизиране на загубата ресурси, поради концентрация в регионалното производство
6. възможност за заплащане на обучението по време на самото обучение
7. справедливо разпределение на благата и ресурси

Ще обясня само точка първа (останалата обосновка можете да прочетете на Свойства на валутата „Време“):

Тъй като за производството на дадена стока x ще е нужно y1 време, то за транспортирането ѝ ще е нужно допълнително време z1, което ще рече x = y1 + z1, тоест, колкото повече се отдалечава стоката от мястото ѝ на производство толкова повече ще се оскъпява, като y1 следва да е сравнително еднакъв независимо от местоположението на производствената база. За сравнение в сега съществуващата система, производството на стоки в трети страни, без взимане под внимание на загубата на ресурси при транспорта е рентабилно, тъй като разликата в цената на производство (y1 – y2) може да е значителна (да е в пъти по голяма от z1 или y1 – y2 > z2, където y1 и y2 да са нужните пари за производство на дадена стока x, без отчитане на инвестираното човешко време; например разлика в минималната заплата от 10 евро на час)

Друго решение би било да се организира образователна кампания против закупуването на свръхоценени непотребни стоки, които имат алтернатива в магазинната мрежа и лесно могат да бъдат приготвени. В случая на техника нямаща аналог в българското производство следва да се търси по-дълга употреба или въобще незакупуването ѝ. Например да ходим пеш вместо да си купуваме теслѝ (вид електроавтомобил). Явно е че закупуването на автомобили облагодетелствува чужди икономики.